Не мога вече да си спомня кога спрях да се опитвам да подредя мислите си. Винаги разхвърлени те са като слънчеви проблясъци върху развълнувана водна повърхност. За момент ми се струват лъскави и важни, но после незнайно как си отиват, отстъпвайки място на предхождащите ги. Понякога е бурно, понякога привидно спокойно, но никога в пълен покой. Медитацията е нещо, което се дава само на просветени, но аз за съжаление все още трябва да се боря с вътрешния си глас. Той не спира да ме подсеща колко е неуморим в опитите си да внесе разум във всичко, което е в досег със сетивата ми. За да го преборя е нужна непозната за мене концентрация. Не искам да цикля върху философски понятия, колкото и изтънчени да са те. Само мотивират вътрешното ми АЗ да говори неспирно, да пълни басейна на моя разум с нови анализи и глупави … В момента той говори. Той умее да запълва всякакви пространства кадето мисълта може да се лее. Дори и html textarea. Надявам се да го уморя. Да го задуша. Да заглъхне. Сякаш се страхува да ме остави. Да ме остави в покой. Може би ако той спре ще умра. Но откъде да знам. Знам че ще го боря, пречи ми да си почина. Чувства се ангажиран във всичко което правя. Понякога си мисля че това е проявление на егото. Страхът ми да загубя личността си го подтиква да придава някаква уникалност на моята глупава значимост. По дяволите. Никога няма да съм свободен по начин по който искам ако той продължава да разорава нивата на моето съзнание. Искам да го уловя, но той е хлъзгав. Искам да го задуша. Някой ден … Ех някой ден. Колко е приятно нещата да ги окачваш на закачалката на бъдещето. Далечни и перфектни изглеждат те, висящи като идеи с неопределна съдба. Ежедневието малко по малко изяжда свободата, а стремежът ми да я достигна и безсилието да се откъсна от това ежедневие само утежняват съдбата и. Винаги уморен, винаги изтощен, с неподредени мисли, с копнеж за сигурност и за СВОБОДА. Какво в свободата? Идеалното състояние? Не знам, но нещо в мен, лишено от разум постоянно ме гложди, иска свобода, иска я в идеалното състояние. Free man, clear thoughts. Stereo MC’s решиха да увеличат болката в мене с тези думи. Точно навреме. Знак ли е това? Ако продължавам да си задавам въпроси, само ще ентусиазирам несретния си вътрешен глас да ме зарие с размисли. Всъщност тпй задава въпросите. Той е толкова лесно изплъзващ се… Иска да ме предпази от свободата, знае че тя ще съсипе разума, ще задуши рацоналното, ще го унищожи. Ще унищожи него, моето ЕГО. Да върви по дяволите, този затвор за съзнанието. Мога ли да го победя? Мога ли да се покатеря на него и да стигна следващото? Намирам убежище от себе си само в съня си. Там съм свободен, но за съжаление повечето ми сънища са безпаметни. Уморен съм от себе си. Трябва ми панорама. Безкрайна, тиха, спокойна, величава. Да ме приюти в своята безмерност. Трябва ли да загубиш себе си за да намериш себе си? Противоречията са единственото на което се крепи живота. Търсим едната страна и се отказваме с охота от другата. Така ли трябва да бъде? Трябва да минем и от двете страни. Трябва да намерим пролуката и да полетим към свободата. Но да разпериш крила е толкова трудно, особено когато не осъзнаваш, че сам си пречиш да го сториш. Да си силен, това значи да си се преборил със себе си. Ти си най-трудния враг. Но тука изхода не е важен. Важна е борбата. Борбата е единственото, което те прави силен. Победата е изход, но духа се калява в самата борба.( to be continued … )