Не мога да разбера себе си. Замислено, унило призрачно чучело плуващо по течението на живота. Винаги със заиграно въображение, слепящо мимолетни парчета, пресъздаващо един сюреалистичен очерк на неродена личност.

Мисля за небитието, за духа, за сетивата. Колко са лесни за манипулация нашите сетива. Знам че е друга тема, но не мога да избягам от мислите си, всяка е като буйна река, която ме грабва и преобраща във вихъра на жаждата си да БЪДЕ. Сърфирайки със собственото си съзнание, достигам до незавършени и мимолетно уловени истини. Прескачайки като развален грамофон, съзнанието ми се опитва да докопа смисъла на всичко, но той винаги успява да избяга, да се присмее на моето простичко разумче.

Опитахме си с Мартича да изясним отново някои понятия относно нашата цел в живота, избора на духовния път и други абстрактни и уморителни за въображението теми. Върнахме се назад и разровихме пепелта на детството в търсене на жар. Още един възел се опитах да разгадая. Колко е безкрайна тази върволица от спомени, понякога успявам да протегна инатливо желание да препреживея изплъзващ се момент - сънища, детски смях, плач, семейство, съученици, приятели, познати, врагове, унижение, безсилие … Ровя се в планината овехтели и затрупани от грижи и ежедневие ленти на скромното ми битие. Понякога успявам да изпитам нещо, понякога просто спомена проблясва, леко замъглен и сякаш се наблюдавам отстрани.

Трябва да поема пътя си към леглото и да се потопя в гъделичкащото жужене на заспиващата си физика.( to be continued … )