От доста време се чувствам леко дезориентиран, относно следващата стъпка, която трябва да направя. Стъпка, която би разкрила смисъл за мене. Тъпча бавно на едно място и се въртя, и лека полека си дълбая една дупчица от която трудно ще мога после да изляза. Дори не мога да се похваля, че съм депресиран. Затворник съм на ежедневни увлечения. Малко по малко цедя живеца си, наливайки го в празни занимания.

Да имах враг като хората, чиято мутра да размажа … Но нямам. Сам съм си враг. И мълчание е единственото ми оръжие. За съжаление оръжие с което не умея да боравя добре.